№ 104 Самодивска гора

май 10, 2023

№ 104

САМОДИВСКА ГОРА

Една самодива на люлка седяла.
Както седяла, песен запяла.
Песен -омайна, звучна, вълшебна.
Песен- за нейната хубост неземна,
дето омайвала млади юнаци,
млади юнаци с високи калпаци.
Тя ги посрещала в гъсти гори.
Гъсти гори, още в зори.
С алена рокля и шапка в позлата,
тя се пременяла – тук във гората.
Шепнела думи, някакви тайни.
Беряла цветя и билки омайни.
Щом се загуби някой юнак,
пътя показвала, давала знак.
Той пък се влюбвал в тази мома.
Нейната хубост неземна била.
Очите й- езера бистри.
Косите й водопади вълнисти.
Щом се усмихнела – всичко цъфтяло.
Момъкът – влюбен я виждал във бяло.
Така се пленявали всички момци
и вечер сънували тези очи.
Все ги привличала тази гора,
дето живеела тази мома.