№ 106 Крепост

май 10, 2023

№ 106
КРЕПОСТ

Самотен път към стара крепост –
единствен бряг на моята душа,
превърнала се само с дъх и пепел.
И крясък се разнася, бесен,
на гларусите – тъжна песен.
Към небето пак поглеждам с трепет,
ясносиньо е и толкова лъчисто,
макар че пак е есен.
А онзи храст в далечината –
жълтичко-червен, бодлив,
напомня ми за времето, когато
изписвах аз слънца безкрай със устни,
а сега за дълго листът празен е и бял.
Въздишка се откъсва бавно от гърдите,
дето нещо все тежи им, сякаш е верига,
пое си тихо пътя към безкрая
и стремглаво вирна нос.
Под краката ми забрава блика,
но нещо все ме тегли към дома,
към покоя вечен на душата пепел,
към молитвата пред старата икона,
към моето отдавна отлетяло вчера…
Изтощена тръгвам, със сведени очи…