№ 115 В кокошето яйце

май 13, 2024

№ 115

В кокошето яйце

Едва ме бе засмукало
във вихъра си времето
и тъкмо се потапях
в цветовете на дъгата,
когато двата свята си поделяха
омразата, барута и земята.

Безмълвни свидетели бяха иконите –
как орешетваха храма на бога.
Тогава ми никнеха детските спомени,
които ще пазя до гроба. И в гроба!
На изток от рая се дялаха камъни,
трябвали много, за новата Троя
и аз щях да бъда един от стопаните –
верният страж и работникът „в строя“.
Изглежда безумно се бяхме увлекли,
щом нашите млади гръбнаци пращяха
подобно краката на някой столетник,
който едва си стои на краката.
А как са изчезнали всичките камъни
кой да помисли и кой да попита!
Троянският кон бе преспал на площада ни
и там бе помлян на трески – от глава до копита.
Коварни ахейци в търбуха му нямаше,
няколко плъха, до смърт изгладнели,
отвътре се зъбеха – зли и уплашени…
Сякаш… сами си се бяхме превзели.

А един усмихнат старец,
към отвъдното поел,
спокойно обясняваше
на своята тояжка:
„… в кокошето яйце не спи орел,
дори и да го мъти стара квачка…“

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!