№ 127 Реминисценции от Трявна

май 13, 2024

№ 127

РЕМИНИСЦЕНЦИИ ОТ ТРЯВНА

Рохката тревненска утрин прибира звездите презрели.
С тях калдъръмът потегля, до кости е сит –
тази нощ той е попивал, безсънен, искрите им – цели
армии памет – из двори с чимшир на вълни.

Унес магичен! Една чешма благо отронва балади:
спре белонога; калина във явор замре;
кървава песен избликне, докле е гласът ù във младост;
езеро дремне; коса самодивска повей…

Вик на будител напуснат – в тревогите язви се врязват:
мисли-вселени прииждат, а няма ответ.
(Как да провиди слепецът високия връх?) В незабрава
сили книжовни засяват земята с небе.

Като по морзова азбука крачи бастун – белег тегнещ –
чак от Брунате той праща безбродни писма:
остров блажен няма как да е дом на сломеното детство,
съд за твореца-изгнаник Бетовен избра.

Син до баща си. Дървото със плодните родови вейки
вяра разлиства – завѐтен е щедрият дар:
малка България – Библия – вае отецът Славейков,
чедото – смесва духа ù с Големия свят.

Хлебна черковна молитва – гръдта на Балкана въздъхва:
с две звезди по-богат слиза лиричният стих,
вместо в бъбривия хор – летописната мъдрост се сбъдва
в струни на славеи.
Тревненска вечер ръми.

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!