№ 137 Страх без корени

май 13, 2024

№ 137
Страх без корени

Тялото ми в ступор – вода по челото ми кондензира,
гледам тълпата – сърцето ми в тътен замира,
отправяш ми укор – гневът ти що търси, намира.

Животът е изпит безплоден, няма съмнение,
дори присъда, щом твоята оценка е от значение.

В очите на мизантропите съм победител с медал,
но стига ми да присвиеш очи, за да се чувствам провал.

Дишащ безжизнен съм без твоето одобрение,
гледам в лицето ти строго и търся обич, смирение.

Мечтая да ме погледнеш с твоите очи, онези за другите,
дори в твоите, онези за мен, да нямам заслугите.

В духа на нещастника буря вилнее,
въпрос за своя отговор копнее.

„Кой ще ми открадне родителската ласка?“,
лукав глас към такива мисли ме тласка.

Мир настъпва след кратко разсъждение,
душата ми получава възнаграждение.

Че за обир е нужно притежание,
а в моя случай – няма подобно основание.
За пореден път пародаксално е необяснимото ми безпокойство,
щом разбирам, че страхът от загуба е на имащите присъщо свойство.

Безспорен синдром на участ отровна,
искам да чуя с твоя глас болезненото заключение:
„Връзката ни е била само утробна!“,
вече може да започне моето духовно лечение.

Нека излязат от кръвта ми спомените токсични,
нека вече бъдем и генетично безразлични.

Поглеждам земята – не виждам произход,
търя душата – няма я, намерила си е изход.

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!