№ 144 Когато се скъса времето

май 10, 2023

№ 144

КОГАТО СЕ СКЪСА ВРЕМЕТО

Дълги години започвах деня си луд с думите:“Време е!“
Животът ме глътваше мигом във лудата си въртележка.
Лист подир лист политаха със вихъра Ежедневие.
Всяка фриволна минута от графика беше „забежка“.

Точния прицел очакваше мойте стрели наточени,
Укорът често ме следваше, благите думи по-рядко.
Но бе високо челото ми. И във доброто нарочена
плачеше нощем душата ми, денем бе трижди по-яка.

Бавно катерех нагоре не върховете на славата –
тези, отвесните в мене дето във слънце се къпят.
Всеки ден – стъпка нагоре, нямаща право на слабост,
тъничката си риза в сейфа на волята скътала.

Тухла по тухла нареждах нашата кула от щастие –
цяла с гнезда на птици – миг оглушал да няма.
…Падна гръм. Тътен. След него гледах, как бавно отнасят
мътни порои мечтите ни, в кула градена за двама….

… Днес имам толкова време. Всяка минута прецеждам,
капка по капчица радост, думи две топли, усмивка.
Както ме учи – внимавам да не изгубя надежда.
В бръшляните на спомена търся покой и почивка.

Не аз бях силна – ти в мене. Още ми сваляш звездите
и ме разсмиваш в съня ми и ми целуваш челото.
И се събуждам усмихната. На теб ухаят косите ми.
И все така те обичам – без „може би“, „все пак“ и „защото“….