№ 164 Спасение

май 13, 2024

№ 164

Спасение

Луната – кървава и раздърпана,
нощта – черна вещица с мъртвешко лице,
аз – уплашена и объркана,
мракът със зееща уста зове.

Газя в мътна вода,
затънала до колене,
ходилата ми потъват дълбоко в калта,
чувам – под земята някой стене.

Небето – черно като катран,
погълнало всички звезди;
в гърдите ми сякаш гвоздей е закован,
след мене остават кървави следи.

Дърветата – скелети изправени,
призрачно размахват клоните си голи;
бродят сенки на мъртъвци забравени,
а душата ми горещо се моли.

Скалите – остри и стръмни,
озъбени в усмивка злокобна,
стърчат над бездънни пропасти тъмни,
от които се носи миризма зловонна.

Лепкава мъгла зловещо се спуска,
в непрогледно було ме обвива;
лепкава, тежка и гъста,
с талазите си ме залива.

Луната е още в черното небе –
размазана и сякаш от болка пищи;
пред гърдите си сключвам ръце,
падам на колене и затварям очи.

Чувам писъци и стенания,
и после – жлъчен смях;
устните ми шептят разкаяния
за всеки сторен и несторен грях.

Обляна в пот, сривам се от изтощение;
как душата си да спася…
Земята се отваря за мойто погребение –
спасението минава през смъртта.

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!