№ 173 Някога и сега

май 13, 2024

№ 173

Някога и сега

Все не ми се вярва,
че от остаряването
не харесвам вече
Виенско колело по
панаирно време.
Дали защото само там
и деветнадесет годишни,
с летни рокли – парашути бели,
над града се вихром вдигахме…
И Яна пееше във висините:
,,С две бели рози ти ме закичи
и си отиде“ – мощно на румънски!
Та през Дунава да чуят!
Нито зная тя сега къде е;
нито още може ли да пее…
А дали изобщо й се иска?
Велосипед не карам също –
от ужас да не се претрепя,
или карелажа да потроша!
А няма я и Жана, да ме попридържа!
Не мога и кобилешки да ходя –
докато изгрее месецът –
все път да бия и да гледам
за хулиганите с души красиви;
все у тях се влюбвах неизбежно –
в градските момчета с въображение
и много усет за надземното.
Боже, Господи! Да Ти се оплаквам ли
на връх – земята още ме държиш!?
Или – да се осъзная горда –
колко много изживявания
до тук на мен Си подарил!
Просякиня – ничком падам:
дай ми още много – даже
непомисляните смело!
Ще ги опиша с благодарност в стихове,
щедростта Ти славейки пред всички!

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!