№ 206 СТИХОТВОРЕНИЕ

май 12, 2024

№ 206

СТИХОТВОРЕНИЕ

Погнусиш ли се от живота, значи
животът от тебе се погнусява.
Възрастта ни превръща във възвишени скотове.
И е тъжно алиби. И е зло оправдание.
Ред е другото име на страх, чистота – на безчестие.
Аз не знаех това. Бях дете и играх в първородната кал на блаженството.
Кой изплашен глупак на нещата е сложил цена?
Аз играех в безцелния свят на безценното.
И ме пишеше смисълът с анжамбмани от светлина,
равно близък със всичко. И равно далечен.
Аз не мислех за мръсното – нямах го още във мен.
И не го населявах в житейските мои провинции.
Като златна гъсеница лазеше летният ден по дървото на моя произход.
Онзи вир… Онзи вир като призивен вик и утробно уютния мирис на тиня…
Бях трева. Буболечка. Бях всички звезди. Смисъл – сладък и кръгъл като крадена диня.
Сложността, вие казвате, предполага разпад. Според мен – предполага единство.
И човекът умира не от възраст, от глад – глад по този изгубил се смисъл.
Не е Бог, не е даже любов и не се парцелира с понятия.
Но се будиш нелеп като в чуждо легло от мига, в който него го няма.
И изпадаш във паника. И подреждаш света с педантизма на чакаща гост домакиня.
Гост не идва. Но вече дошла е смъртта. Ти подреждаш, пиян от насилие.
Ти подреждаш, побъркан от страх и от власт, и подреждайки всъщност стесняваш живота
до сумрачно леговище, до пещера… По стените рисуваш понякога спомени.
Дали мъртвите помнят? Дали, щом рисува, насилникът помни чуждите рани?
Аз ловя в огледалото на сребристия вир уморената риба на свойто мълчание.
Тя не се бори вече. И изгубила сили, като скачащо камъче белва корем.
Аз съм тя. Тя е аз. Тишината ни свири реквием. Реквием…

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!