№ 209 СЪНИЩНИ ПРОЗРЕНИЯ

май 10, 2023

№ 209
СЪНИЩНИ ПРОЗРЕНИЯ

Болезненост хрипти във паметта на стих оскъден,
където съм бездънно сам с проточения залез,
с надеждата – измамна чародейка за безпътни –
по сляпата пързалка към дни несъстояли се.
Наливаха сезони в мен минутите – аз бързах,
изригваха в калта цветя, вгордян – не забелязвах,
пристанища ме гонеха – за вятър бях се вързал,
крещеше в мене близкото – ловях далечна сламка.
Подритвах обещания, жонглирах със копнежи,
над рамото ми – ореол! За кратко. И – угасна.
Не можеше целувка на дете да ме разнежи,
не виждах и не чувах в безразличие опасно.
Опомнянето слезе късно с образ небожествен
в сърцето с пропилените му ключове – ръждясали,
морето се отдръпна в най-нещастната си песен
и нямаше ни път, ни светло, нито нейде някой.
Подминати врати – в необратимото вторачени –
пробягват слънчогледово към свършека на влака…
Тъй в детството си – от любов – аз пиленцето смачках,
а после от невинен грях над трупчето му плаках.
Сега в молитви удрят чело сънищни прозрения,
пределни, сетивата се озъртат да възкръснат,
на думите обувките се спъват в прага – вехти,
в тях всеки миг отложен и неслучен ходещ кръст е.
Аз – както гроздово зърнò – се пръскам в мрака течен
несбъднатите срокове – пукнатини – да глождя
и гол до смърт – в последното ми драснато поречие –
навличам пак… надежда за възможна невъзможност.