№ 229 Баща и син

май 12, 2024

№ 229
Баща и син
Петко и Пенчо Славейкови- баща и син,
два славея, две светила във родните гори,
носим в сърцата си двата скъпи лика,
толкова различни, но имат лика-прилика.

Оставихте магическата си поезия,
тя за хората е истинска импресия,
и учим се от вас, и черпим сили,
ще ви втъчем в съвременните рими!

Могъщи и вековни рими- слово вечно,
сърцето плаче, Славейкови сте далеко,
и търсим думи, мисли тъй добри,
не можем да сме като вас, уви!

Прерязвате човешките мисли със меч,
но сте много, много, много далеч,
желая да бъдете живи тук и сега,
векът подгони дръзката мечта.

Не милеем за роден, бащин край,
а гоним се от него чак докрай,
не пазим красните свои реки,
гръмовен вик, душата крещи!

Отидохте си, промени се всичко,
радостта гине на отломки, тя е нищо,
страдам, защото в мъки плаче тя,
трябва ли да страда нашата Земя?

Обичам моя край и благите поля,
за нищо аз, не ще им изменя,
жадувам за звездите над България,
силно да блестят, без страдания.

Литературата плаче, ръси сълзи,
,,душата й’’ в мъки сурови гори,
че липсват част от двете й деца,
те остават в нейната душа.

След Славейковата тежка смърт,
сълзи ми горчиви, очите текат,
всичко е потънало във пепелта,
семейното огнище- несбъдната мечта.

Душите ни поглъщат огнена жарава,
болката за вас, у мене продължава,
боли ме, искам да съм като вас,
във този специален час.

Но знам и вярвам, че идва добро,
настъпи ли, ще прогони всяко зло,
сърцата като порти трябва да отворим,
след време ще пиша, за да поговорим.

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!