№ 235 Трябва да кажа нещо

май 10, 2023

№ 235

ТРЯБВА ДА КАЖА НЕЩО

Животът не е ли едно твърде дълго сбогуване –
една уязвима памет,
която всеобхватно поглъща и изяжда.
Което било е голямо става малко.
И изчезва накрая.

След което животът се повтаря
и прониква във всеки ефир.

Във съня си намерих черупка от охлюв
и да я пълня с думи започнах,
но не беше достатъчно голяма черупката
и думите ми станаха неразбираеми,
станаха безсмислено сложни.
Те изпопадаха като капки едър дъжд на земята
и сякаш от гърба на праживотно
се отрониха и нараниха краката ми.

Навярно били са ненужни,
все по-малко неща остават нужни,
а нуждите ми все по-големи.

И аз избирам най-голямата и най-трудната вълна,
и всичко в живота за теб ми напомня.

А може би е несправедливо, но се страхувам –
от паметта на мускула в гърдите ти се страхувам
и ревнувам с паметта на мускула в гърдите ми.
Той кацнал на върха на трепетлика заяква като бик
и във всеки миг аз чувствам ненаситно.
Надуват бузи чувствата ми
и хващат ме като муха във въздуха с език.

Езикът е неясен и красноречив,
какво по-ясно от неяснотата,
езикът извира от неяснотата
и извира в неяснотата.
Той е един луд и палав гейзер,
усмихва ми се невъзмутимо и сладко,
подиграва ми се и ме гали.
Хвали се със своята неизчерпаемост,
непрекъснато се разклонява.

Тогава аз спирам.
Защото пътят го няма вече –
в своето огромно нестихващо плодородие,
пътят изчезва и губи значение.
Той става на мъртъв език.

Само любовта остава за всички разбираема
с неизменимата си съпричастност.
Само любовта от сложността си не се опиянява,
само тя не се отдалечава.
Любовта единствено е толкова голяма,
че да се превърне в зърно,
което се помества във всяка уста.