# 63 Оглеждах се във чашата със дъжд

май 28, 2021

Оглеждах се във чашата със дъжд

Безименна стоях със чаша във ръка
под бързей, изпарил се в зноя.
Не помня – но валя, валя, валя – когато сепнах се
в ръката  ми – тежеше тя! –

Оглеждах се във чашата с пороя: –
а той бе мътен, грозен и ръждив;
и вцепених се като мъртъв лед
от ерата, когато динозаврите умряха,
дори калта бе спечена от минус, минус, минусите С° – в гьон.
Небето беше киша – миши цвят  – и не валеше вече;
а лятото пък акостираше на някъде в Хавая…

Къде отидоха сълзите ми –
пресекли паралелите, меридианите, пустините, арктическите зони –
и през галактиката – на обратно прекапваха се в чашата ми със
пороя?!…;
Дали пък и оттам изтекли – не бяха се укрили
в някой първоотшелнически скален манастир –
за да отмиват скалните ребра на сталактитите
и на сталагмитите? И на отломъците – стави – метеорни ?!… –

Къде отидоха очите ми с пресъхнали дъна
в мълчанието – вик?! Къде – ?!… –
къде отидоха сълзите ми, недоумяващи какво е то потопа!

Оглеждах се във чашата с дъжда:
и жаба се видях – върху пресъхващ жаден жабуняк.
Изгубила и лятото, и крякове на влюбени жабоци, и лилиите като сняг,
и бляскавите многоцветни водни кончета по мостчетата от дъга.

Аз пиех моите сълзи във чашата измита от дъжда –
след бурята, и след пороя, и след потопа  – Ураган!…

22 май 2021 г., София

Гласуването за 2021г приключи.