# 7 ВЪРБАТА КРАЙ ПОТОКА

май 28, 2021

ВЪРБАТА КРАЙ ПОТОКА

„Дълго аз стоях и слушах, там под сянката унесен,
и това що чух, изпях го в тази моя тъжна песен.“
                                           „Неразделни“, Пенчо Славейков

Уханна утрин. Младата върба зелени клонки трепетно протяга,

за да достигне бистрия поток. В нестихващ ритъм той не спира, бяга;

преследва своя някаква си цел и неуморно със тревите спори

къде брегът е стръмен и защо скалата с никого не си говори.

Разправя се една легенда стара: сгодена без любов една мома,

решила да се хвърли във потока, но мигом се превърнала в скала.

Тревожно с клони трепкала върбата, че истината не било това.

А свойта тайна криела от всички, че тя била несретната мома.

Че влюбила се в друг, не в този, който отредили ѝ за нея.

Макар че годеникът я обичал от все сърце и тайно я копнеел.

Как волята родителска да скърши, в постеля чужда без любов да легне?!

„Тогава по-добре да не живея! Макар че двоен грях над мен ще тегне.“

И хукнала момата към потока, за да удави своята тъга.

Но седнала, заплакала горчиво…, възпряна от невидима ръка.

А годеникът, сякаш предусетил опасност, участ най-зловеща,

последвал я по пътя към потока, но закъснял за сетната им среща.

Косите на момата той съгледал, приведена от болка над водата.

Понечил да я викне, да я стигне, наместо нея се изправила върбата.

„Как да живея, обич, аз без тебе и да приема тази участ зла?

Нека съм вечно твоята опора!“, изрекъл клетва и превърнал се в скала.

От този ден са двама неразделни, той предан като страж и мълчалив.

А тя скърбяща в тяхната неволя, но влюбена в бъбривеца пенлив,

що ден и нощ не спира, все препуска, на ветровете най-добър другар

и с клони се опитва да помилва водите му като най-ценен дар…

Оттогава годеницата оплаква свойта горестна съдба,

затова и я наричат просто „плачеща“ върба

Гласуването за 2021г приключи.