№ 73 Билкарка

май 13, 2024

№ 73

Билкарка
Отвикнах като хората да викам
в глухарестите нощи на самотника,
който зове себеподобни, а заспива гърбом.
Не можех като хората да си обичам болките
с любов като към майчиното мляко,
привързало в едно и страх, и тяло.
Кръвта ми, миг преди да закипи, усещаше
пълзенето на трънените мравки
чак до челото и отгоре по овала.

Не върша нищо като хората. И нямам прилики.
Живея в края на далечна приказка,
обляла съм най-личната си кожа
с лепило към безкрайността, клей пчелен,
претъпкала съм тялото си с ароматни истини. И виждам се
как сутрин на глухарчета се кланям ниско,
усмивка бърза към завързалата ябълка,
нощеска салвията в почит ръкостисках,
и девесил прегръщах по горещо пладне,
по обед ядох хляб със квас от мене си,
тъй малка бях сред него и надничах през трохите
света магически на чистия живот да разгадая.

Не мога като хората. Аз имам само
наведен гръб, който бере жълтурчета,
изправен гръб, който подава здраве,
троха живот, изтръскана от масата
за мравките, за почетната стража,
строена всяка сутрин пред вратата ми.

Гласуване

Важно - можете да гласувате само веднъж! След като изпратите своят глас той не може да бъде променян!