№ 79 Емигрантка

май 11, 2022

№ 79

EМИГРАНТКА

Като сива скала се пропука суровият ден
И оттам като ручей пътечката-спомен избликна
И разтвори крилете си портата топло пред мен
Дяволито усмихнато босото детство надникна

Като пламъци лумна от вятъра люлякът бял
В дъх на ален трендафил се вплете душата на хляба
И във речния плисък докоснат от светла печал
Като ехо се влива трептящата песен на баба

А баща ми с попукани пръсти мозайка реди
Лунна сянка, жар-изгрев и ромон изгражда от камък
Сякаш в мрежи от слънце отминали сенки лови
И ги вгражда в магия. И в святия спомен за мама

…………………..
Колко пъти се лутах в съня си.Поемах назад
Но ме бичваше острият изгрев в лицето:“Чужбина!“
Пих със шепи омая в далечния приказен свят.
А усещах как нещо кърви и вдушата ми стине

И отърсих от себе си фалша на златния прах
преоткривах, събирах от късчета себе си всъщност
Свлякох плаща на чуждото лустро от мен. Осъзнах-
цял живот съм вървяла към старата бащина къща

Ала портата с упрек ръждив се открехна едва
И трендафилът мъртъв ме шибна с изсъхнали тръни
Бликна тиха тъга от очите-строшени стъкла
„Ако знаеш как чакаше той да се върнеш!“

Глуха болка процепила старите сиви стени
И реката замряла от адската суша стопена
Плиснал бурен по двора…Мозайката!Още стои!
И душата на татко е жива във нея вградена!