№ 92 Пред скърцащата порта

май 10, 2023

№ 92

ПРЕД СКЪРЦАЩАТА ПОРТА

Застанала притихнала пред скърцащата порта
на бащината опустяла родна къща,
усещам аромата на земята под нозете си,
в мен спомените от далечно детство се завръщат.

И виждам дядо – упорито бори се с мотиката,
и баба ми, прегърбена, с кобилица на рамо,
в градината ни пак са нацъфтели маргаритите,
пред яслите проблейват гладни ярета.

Но празен е сайвантът днес над онемелите кошари,
останали са само дънери от старите дървета,
самотникът комин стърчи над изпочупените керемиди
озъбени ме гледат почернели черчевета.

И тръгвам си, a парят ми очите от напиращи сълзи,
на миналото не посмявам да прекрача прага,
сърцето ми е свито във гърдите и боли,
дали от мъката си някога ще мога да избягам?

О, Господи, ти, който виждаш всичко, но мълчиш,
кажи ми, моля те, защо продадохме душите си
за купчина бетон, модерни дрехи, лъскави коли,
напускайки земята свидна на дедите ни!

Мълчиш. Ще можеш ли на себе си най-вече да простиш,
че ни остави по света да скитаме осиротели?
За жалост, нашите деца не ще усетят нивга онова,
което ние в бащиния дом сме преживели.