КМЕТЪТ НА ОБЩИНА ТРЯВНА НАГРАДИ ПОБЕДИТЕЛЯ В ОНЛАЙН ГЛАСУВАНЕТО ЗА СЛАВЕЙКОВА НАГРАДА 2024

юли 18, 2024
Автор: Юлияна Цанева

image

Награждаването на тазгодишните лауреати в Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, който се провежда ежегодно в рамките на Национални Славейкови празници, се състоя на 15 юни 2024 година, но поради непредвидени обстоятелства носителят на Награда на публиката в онлайн гласуването не успя да присъства.

Месец по-късно Любомира Петева пристигна с най-любимите си хора в любимата й Трявна, за да получи своето отличие. Почетният плакет и грамота бяха връчени тържествено от кмета на Община Трявна г-н Денчо Минев, който й пожела още много творчески вдъхновения и участия в подобни престижни литературни конкурси.

„Аз също искам да Ви благодаря, че продължавате да поддържате и развивате културния живот на Трявна и подобен литературен конкурс дава изключително поле за изява на автори и любители на словото. Аз съм свързана с Трявна, градът ми е на сърце, тъй като баща ми имаше много добър приятел оттук, често идвах и имам много останали спомени“, сподели носителят на Награда на публиката.

С едноименното си авторско произведение „Трявна“, Любомира Петева събра 262 гласа от общо гласували 3353 души. Освен почетен плакет и грамота, дамата получи и парична награда на стойност 500 лв. Националният конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови се провежда с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Любомира вече е издала книга – „Дъщеря на баща си“, където е поместено и стихотворението, посветено на Трявна. Изданието бе подарено като красив спомен за нейното творчество на кмета на Община Трявна.

Припомняме и авторската творба, с която Любомира Петева спечели онлайн гласуването:

Любомира Петева – Награда на публиката

№ 122

Трявна

Връщам се тук всяка година

и си представям, че съм дете,

което се протяга към асмите

да си скъса салкъм спомени.

Татко, който ме водеше по малките

павирани улици, вече го няма.

И те ми изглеждат все по-къси,

все по-малки, все по-бързо ме прибират вкъщи.

Днес синьото е по-синьо

и едната върба, която познавах,

е клекнала до земята, сякаш расте надолу.

А мислех, че дърветата стават по-високи.

Тъкмо пих вода от чешмата и

пораснах безбожно бързо,

заразена с тайната на живота –

че не мога да се връщам назад във времето.