КМЕТЪТ НА ОБЩИНА ТРЯВНА НАГРАДИ ПОБЕДИТЕЛЯ В ОНЛАЙН ГЛАСУВАНЕТО ЗА СЛАВЕЙКОВА НАГРАДА 2024
юли 18, 2024
Автор: Юлияна Цанева

Награждаването на тазгодишните лауреати в Националния конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови, който се провежда ежегодно в рамките на Национални Славейкови празници, се състоя на 15 юни 2024 година, но поради непредвидени обстоятелства носителят на Награда на публиката в онлайн гласуването не успя да присъства.
Месец по-късно Любомира Петева пристигна с най-любимите си хора в любимата й Трявна, за да получи своето отличие. Почетният плакет и грамота бяха връчени тържествено от кмета на Община Трявна г-н Денчо Минев, който й пожела още много творчески вдъхновения и участия в подобни престижни литературни конкурси.
„Аз също искам да Ви благодаря, че продължавате да поддържате и развивате културния живот на Трявна и подобен литературен конкурс дава изключително поле за изява на автори и любители на словото. Аз съм свързана с Трявна, градът ми е на сърце, тъй като баща ми имаше много добър приятел оттук, често идвах и имам много останали спомени“, сподели носителят на Награда на публиката.
С едноименното си авторско произведение „Трявна“, Любомира Петева събра 262 гласа от общо гласували 3353 души. Освен почетен плакет и грамота, дамата получи и парична награда на стойност 500 лв. Националният конкурс за лирично стихотворение на името на Петко и Пенчо Славейкови се провежда с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
Любомира вече е издала книга – „Дъщеря на баща си“, където е поместено и стихотворението, посветено на Трявна. Изданието бе подарено като красив спомен за нейното творчество на кмета на Община Трявна.
Припомняме и авторската творба, с която Любомира Петева спечели онлайн гласуването:
Любомира Петева – Награда на публиката
№ 122
Трявна
Връщам се тук всяка година
и си представям, че съм дете,
което се протяга към асмите
да си скъса салкъм спомени.
Татко, който ме водеше по малките
павирани улици, вече го няма.
И те ми изглеждат все по-къси,
все по-малки, все по-бързо ме прибират вкъщи.
Днес синьото е по-синьо
и едната върба, която познавах,
е клекнала до земята, сякаш расте надолу.
А мислех, че дърветата стават по-високи.
Тъкмо пих вода от чешмата и
пораснах безбожно бързо,
заразена с тайната на живота –
че не мога да се връщам назад във времето.