СТАНОВИЩЕ НА КОМПЕТЕНТНОТО ЖУРИ ВЪВ ВРЪЗКА С ОПРЕДЕЛЯНЕТО НА НОСИТЕЛЯ НА НАЦИОНАЛНА СЛАВЕЙКОВА НАГРАДА 2025

СТАНОВИЩЕ 

Във връзка с постъпилите в Община Трявна писма и по-точно писмото на г-жа Светлана Николова Ангелова, носител на трета награда в конкурса през 2018 г., като председател на журито през настоящата година съм длъжен да заявя:

1) Ограничението от 30 стиха.

а) Спазването на ограничението от 30 стиха, въведено за първи път през 2017 г., при 13-то издание на конкурса, се оказва трудно за много от журитата след въвеждането му, но нито веднъж журитата и община Трявна не се втеляват да мерят поезията като салам и въпросът не е повдиган за сериозна дискусия.

Награденото с втора награда (първа не е присъдена) през 2017 г. стихотворение на Йордан Пеев „Отговор на писмото на Левски до мен в нощта на 18 срещу 19 февруари“ е 38 стиха.

Награденото с трета награда (първа не е присъдена) през 2020 г. стихотворение на Оля Джакова „Португалски за начинаещи“ е цели 53 стиха.

Награденото с втора награда (първа не е присъдена) през 2023 г. стихотворение на Елеонора Велева „Духът на поетите“ е цели 32 стиха.

И т.н.

б) Когато е било прието това правило стихотворението да е до 30 стиха, вероятно основанието е било, че журитата са били изтормозени от дълги каканижения, каквито понякога се случва да постъпят в конкурса. Желание да бъдат озаптени тези, които пишат много дълго. Това обаче влиза в противоречие с идеята да сме верни на Петко и Пенчо Славейкови, защото те са написали и много кратки стихотворения, в които са майстори, и много дълги стихотворения, в които те отново са майстори.

в) По-важно обаче е, че въвеждането на ограничението е нерационално решение, взето от общинския съвет без допитване до експерти. Защото една и съща стихова цялост може да бъде изписана на един или на пет реда. Налага се да цитирам прочутия труд на проф. Мирослав Янакиев от 1960 г. – „Българско стихознание“. Там на с. 109-111 пише:

„Графиката на стиховата творба има своя специфика, има и своя естетика, и своя стилистика, както изобщо писменият превод на говора. Не бива обаче да се смята, че от графиката зависи много нещо в самия говор. Напоследък у поетите се оформя навикът да не нижат много дълги редици от думи на един ред. Това е своеобразен графичен стил, който се противопоставя на навика на така наречените „поети символисти“ да редят по много думи на един ред. Каквито и да са подбудите на авторите да съкращават графическия стих, налице е нов стил, но стил графичен, а не говорно-стихов, и не бива се смята, че ако например Георги Джагаров е записал стихотворението си „Елегия“ в кратки графически стихове, това е признак, че българската поезия се движи към съкращаване размерите на стиха. Ето как изглежда втората строфа на „Елегия“ в записа на автора ѝ:

Ще бъда аз корен,

заровен дълбоко в земята,

мъзга под кората на стволите крепки,

ще бъда светулка

през хладния мрак на гората

и топла роса

върху вашите клепки.

А ето как ще изглежда същата строфа, записана в стила на символистите:

Ще бъда аз корен, заровен дълбоко в земята,

мъзга под кората на стволите крепки,

ще бъда светулка през хладния мрак на гората

и топла роса върху вашите клепки.

Оказва се, че в записа на „символистите“ Георги Джагаров е създал обикновено четиристишие от редуващи се „дълги“ стихове – петстъпни и четиристъпни амфибрахии, завършващи с римувани кръстосано женски клаузули. Графически привидно Георги Джагаров е „деструктирал“ една широко разпространена разновидност на четиристишието. В действителност със своя запис той е отразил по-точно структурата на своя говорен стих.“

С други думи, приведено към проблема с дължината в конкурса Славейкова награда, проф. Янакиев ни напомня, че едно и също стихотворение може да бъде изписано графически в 5, 10 или 20 стиха. Но ще е все то като брой думи и брой букви. Онези, които не го осъзнават, като г-жа Светлана Николова Ангелова от Харманли, просто притежават ниска стихова култура.

2) Взимането на отношение към дискусии, провеждани в социална мрежа, е под нивото на всяко експертно жури. Социалните мрежи не просто са място, в което се изказват всякакви неподготвени хора, които нямат познания по темите, които обсъждат, но в тях се развива и повсеместно заличаване на всякакви авторитети, допуска се обидно слово и дори език на омразата.

Фейсбук по-специално за българското общество представлява пространство за лесно самопубликуване – с което се превръща във фактор за заличаването на истинската литературна среда, в която ролята на редакторите в литературните списания, вестници и издателства гарантира ниво на съдържанието. Вместо това самопубликуващите се автори трупат лъжлив авторитет чрез лайковете на близки и приятели, които заменят в съзнанието им образованата литературна общност.

3) На финала на своята петиция г-жите Невена Продева, Александра Иванова и Галина Иванова пишат: „Искрено се надяваме, че ще се съобразите с мнението на тревненци и на всички приятели на Трявна и Тревненското, и въпреки компетенциите на журито, ще уважите гласа на четящата аудитория, която е най-верния барометър и лакмус, особено, когато иде реч за култура и изкуство.“ Зад това неистинно изречение, в което с обобщителното местоимение „всички“ се внушава мащаб на акцията на малка група, стои убедеността, че позицията на необразования е по-значима от тази на посветилия професионалния си живот на литературата.

И тази година, както и в предходните възраженията срещу решението на журито не се отнасят и до решението на гласувалите по интернет. Всъщност т.нар. Награда на публиката, въведена в регламента на конкурса от 2018 г., винаги отличава графомански упражнения, които нито едно жури не би отличило дори за включване в сборник, камо ли с награда. Така е и тази година.

Наградата на публиката обаче има и друг дефект, много по-маловажен от този, че широката българска публика не развива добра литературна култура нито от училище, където практически не се изучава западноевропейската литература на 20. и 21. Век, нито от медиите, в които днес не съществуват качествени предавания за култура. Този дефект е в самия начин на гласуване. Възможно ли е да предположим хипотезата, че ще има дори и един запален любител на поезията, коайто подобно на журито да прочете всички изпратени за конкурса творби, качени на сайта на Община Трявна? Не, наградата на публиката винаги отива при някой, който разполага с голяма мрежа от контакти, а гласовете, с които печели, изобщо не са на читатели на поезия, а единствено негови познати.

Смисълът от награда на публиката вероятно е свързан с популяризирането ѝ, но ксъс сигурност нанася големи щети върху имиджа на наградата и подбива престижа ѝ.

4) За награденото стихотворение.

а) Не са единици онези, които смятат, че отличената творба трябва да прилича на стихотворенията на Пенчо Славейков. Повечето от хората, които мислят така, за жалост са слабо запознати с творчеството на самия Славейков, което е изключително богато. Достатъчно е да разгърнем неговата книга „На острова на блажените“, за да видим, че там има силаботонични римувани четиристишия, но и свободен стих. Има поеми, например „По главната улица“ и „Псалом на поета“, но и драматически поеми като „Химни за смъртта на свръхчовека“, а и кратки и остроумни откъслеци като епитафиите на Витан Габър. Има пейзажни стихотворения, има любовни стихотворения, има камерни философски стихотворения, но я я има и гражданската поезия на Иво Доля, както и остри и сатирични стихотворения… Проблем за журитата е това определение на наградата – „за лирическо стихотворение“. Всеки път когато съм бил председател на журито, съм питал с усмивка колегите си как да постъпим – сатиричните стихотворения лирични ли са? Все пак и двамата Славейкови имат образцови сатирични стихотворения.

И така – до каква степен трябва да е мярка в конкурса днес поезията на Петко Славейков или пък тази на сина му? Трябва да е, но не и в буквалния смисъл – да се пише в тяхната стилистика и с техните думи, по техните теми и с техните герои, а да се пише така граждански активно спрямо актуалните проблеми, както е пишел Петко, и да се пише толкова отговорно и прецизно към езика, колкото Пенчо се отнася към езика. Но пък тъкмо тази прецизност се превръща и в една от причините част от българската критика да смята Пенчо за „труден“, „херметичен“ и не истински поет. Средностатистическият тревненец знае, че Пенчо Славейков е голям поет, но е позабравил, или пък не е бил известен изобщо досега, че в българската литературна критика през годините неведнъж Пенчо е бил наричан учен, скучен, сив, сух…

б) Петко Славейков е един от водачите на либералното политическо мислене в края на 19. век. Той е един от първите радетели за права за жените например. За Пенчо Славейков пък винаги казваме, че е европеецът. Абсолютно вярно Пенчо Славейков не може да търпи народнячеството, кафешантана. В този смисъл наградената тази година творба на Савина Топурска е стихотворение, което продължава заветите и на единия, и на другия. И съм изключително доволен и щастлив, че журито ни избра такова новаторско стихотворение.

в) Поезията нерядко руши общоприетата книжовна норма. Стихотворението, което награждаваме тази година, се отличава с изключителна съвременност на езика. Дори графичните знаци, които така дразнят дряновските почитатели на поезията във Фейсбук, ни насочват към епохата, в която живеем. Нима не използваме подобни в своите постове и есемеси? В тях непрекъснато си служим с емотикони – готови графични знаци, които не са букви, не са думи и не са препинателни знаци. Тук те са използвани като знак за съвременността. Наградихме стихотворение, за което, прочетено след 50 години, хората да си кажат: носи духа на своето време. Впрочем стихотворения на българските класици като Гео Милев съдържат препинателни знаци, които в наши дни мнозина биха преценили като недопустими. Например: точка и запетая, а след това – тире.

г) Убеден съм, че в Петицията недоволните от награденото стихотворение не са се развълнували от графичните знаци. Те са се разгневили от начина, по който в него се изгражда образът на предците. Защото това стихотворение е за предците – главните герои са прадядото и дядото на лирическия аз, появява се и образът на снахата. Описан е един свят, който може да бъде сравнен със света на „Гераците“ – изобщо една проблематика, която не е чужда на българската литературна класика. Ситуацията как изглежда една семейна задруга в конкретна историческа ситуация. Каква е конкретната историческа ситуация, коментирана в награденото стихотворение?! Там се казва, че прадядото е бил лагерник в Белене. Тема, която едва в последните години много активно присъства в публичното ни пространство. Дори на Биеналето във Венеция през 2024 г. това беше темата на Българския павилион, инсталацията „Съседите“ – животът след Белене. Някой ще каже: „Чак сега ли се сетихте за Белене?“ Явно беше нужно да минат много години, за да може нашето общество да постави на дневен ред темата за комунистическите лагери. Прадядото в стихотворението е лагерник, който в края на живота си постоянно говори за одеялото – одеялото, от което постоянно се нуждае. Така да се каже, в съзнанието си той не е напуснал Белене. Но заедно с това е споменато, че по ирония на съдбата се е случило, след като е бил лагерник, да стане надзирател в затвор. Това е една изключително дълбока човешка ситуация. Творческо решение, за което свалям шапка на авторката. После идва образът на дядото, който се гордее с домашното си вино и вади постоянно един спиртомер – това е толкова народопсихологически дълбоко наблюдение – и до ден днешен домашните вино и ракия са една от големите гордост и на много българи, а заедно с това производството на домашно вино е незаконно или полузаконно. После спорът за двора, оградата, снахата – добре разпознаваема ситуация. Метонимия на нашето общество.

д) Несъгласните с избора на стихотворението на Савина Топурска пишат, че то „не докосва, не буди усещания, емоции, смисли, посоки, а недоумение, обида и потрес“. Как така не докосва и заедно с това буди потрес? И ако предизвиква потрес, не значи ли, че отговаря на най-високите стандарти?

Що се отнася до стилистичните похвати, „за градината на дядо“ се отличава с аскетичен език, подходящ за разказа. Тоест ползва елипси. Чужди са му епитетите, с които нечетящата публика свързва поезията като цяло.

е) Един пост смятам за безценен – успява да свърже награденото стихотворение с наградата „Международен Букър“ на Георги Господинов, с фигурата на Амелия Личева, с ваксинирането и с подкрепата за Украйна. Тоест т.нар. развълнувано гражданство не само не разбира от съвременна литература, но е готово да отхвърли и гражданската позиция на авторката. А тя заслужава още една награда към литературната – за гражданска реакция. Отговорността да подобрява обществената среда.